Съдебната реформа в България, обяснена за деца
05 Февруари 2016, Петък
България се превръща в тъжно място, въпреки че съдебната система произвежда и смешни гледки
Всичко в природата съществува с някаква цел, служи за нещо. Същото е и при хората. Човешките общества функционират чрез институции като род, племе, община, парламент, правителство, президентство и т.н.
Целта на всяка институция е да прави живота на общността по-лесен и по-сигурен. Съдебната система в една държава е точно такава институция. Нейното предназначение е да предлага справедливост на гражданите, т.е. да открива и да наказва онези, които престъпват закона. Наричат се престъпници.
Преди да обясним как работи съдебната система, трябва да кажем няколко думи за разделението на властите – основен принцип при функционирането на модерните държави. Доктрината за разделението на властите е развита от френския философ Шарл Монтескьо (XVIII век).
Преди него на същата тема е размишлявал и английският философ Джон Лок. Според Монтескьо разделението на трите власти – законодателна, изпълнителна и съдебна – е условие за демократичното функциониране на обществото, гаранция за неговите свободи и начин да се избегне превръщането на управлението в тирания, каквато доказано се получава, когато трите или две от тези власти се окажат събрани в един субект, примерно човек, семейство или политическа партия.
Разделението на властите не може да бъде абсолютно, защото, както обяснява друг френски мислител, абат Сийес: “единството на властите води до деспотизъм, но пълното им разделение поражда анархия.” Затова в различните конституционни модели има “по-меки” и “по-твърди” форми на това разделение, а някои теоретици вместо за разделение на властите говорят за разделение на фукциите на властта.
Иначе казано, ако приемем, че властта произтича от народа, то парламентът, правителството и съдът упражняват отделни функции на властта, като взаимно се контролират, но без да изземват функциите си. Т.е. конституционните модели винаги търсят някакъв благоприятен баланс между отделните власти, така че всяка от тях да бъде свободна в действията си, но същевременно да подлежи и на публично регламентиран контрол.
Точно този баланс в българския конституционен модел не е постигнат. Изрично провъзгласеното разделение на властите в Конституцията от 1991 г. изглежда като реакция, донякъде конюнктурна, срещу водещия принцип в Конституцията от 1971 г., който изключваше като възможност политическия плурализъм и утвърждаваше единството на държавна и партийна власт (чл. 1).
Дали прекаленото залитане в обратна посока тогава е направено поради автентична глупост, или с някакъв по-дълбок замисъл, примерно част от замислените престъпления, свързани с преразпределяне на обществени активи в частна полза да останат подсъдни на една податлива на нерегламентирани влияния и практически импотентна съдебна власт, днес изглежда трудно да се прецени.
Структурата и функциите на съдебната система са уредени в Конституцията – основният закон във всяка държава. Според българската Конституция съдебната система се състои от следствие, прокуратура и съд. Следствието с помощта на полицията разследва престъпления и открива престъпниците, после прокуратурата им повдига обвинения, а съдът решава дали обвиненият е виновен, или не.
Изглежда просто, но всъщност не е, особено ако някоя от страните в този процес върши не точно това, за което е там и още повече ако законодателството дава възможност за това.
Преди да продължим, трябва да отворим една малка скоба. Сред юристите често се спори дали мястото на прокуратурата е в съдебната власт или в изпълнителната. Възможни са и двата варианта. В някои страни прокурорите са магистрати (Австрия, Италия, Португалия), а в други са част от изпълнителната власт (Англия, Холандия, Германия, Швеция и др.). Със сигурност мястото на българската прокуратура не е единствената нито главната причина за функционалните й дефекти.
Макар и независима, съдебната система трябва някак да се управлява. Орган за управление е Висшият съдебен съвет. Състои се от 25 души. В него по право влизат председателите на Върховния административен съд, Върховния касационен съд и главният прокурор. Останалите 22-ма се избират, като половината избира парламентът, а другата половина се избират от професионалните общности на съдии, прокурори и следователи. ВСС провежда кадровата политика в съдебната система – назначава и уволнява съдии и прокурори, избира ръководители, възбужда дисциплинарни производства, провежда конкурси, атестации и т.н.
Според Закона за съдебната власт във ВСС могат да членуват само “юристи с високи професионални и нравствени качества, които имат най-малко 15 години юридически стаж.” Практиката, обаче, е доказала, че в съвета членуват юристи с различни професионални и различни нравствени качества. Което би могло да се обясни с различните стандарти за професионализъм и нравственост в отделните партийни централи, а също и в отделни структури на съдебната власт.
След като видяхме как на теория работи съдебната власт, нека видим и как тя (може да) не работи на практика или да върши не това, заради което е създадена. Иначе казано, да надникнем в някои съдебни техники за препятстване на правосъдието. Започваме от прокуратурата – първият и най-важен филтър пред справедливостта.
1. При сигнал за престъпление прокурорът е длъжен да започне досъдебно производство, но може да го направи, а може и да не го прави. Въпрос на лична преценка, както и на възможни други обстоятелства.
2. Прокурорът може да назначава проверки и да повдига обвинения по несъществуващи или измислени причини, примерно, за да изнудва или да шантажира някого. Изящен пример за такъв подход беше репликата “Оферирайте!”, отправена преди години от провинциален прокурор към местен бизнесмен и обнародвана в медиите.
3. Прокурорът може да повдигне обвинение с негодни доказателства, което логично да пропадне в съда. Дали това се прави само поради некадърност, или става дума за глупост с умисъл, няма как да се прецени, но интензивността на този тип производства е притеснителна. Тук, разбира се, трябва да се отчетат и възможните приноси на следователи и дознателите в полицията.
Прокуратурата е строго йерархична структура. Всеки прокурор е подчинен на горестоящия в йерархията, а всички вкупом са подчинени на главния прокурор. На практика никой не може да контролира прокуратурата. Самите прокурори твърдят, че трябва да са независими, за да бъдат безпристрастни, но на практика независимостта ги прави безконтролни, а безконтролността ги прави сводобдни да си избират и намират зависимости и привързаности извън съдебната система. В случая е важно да се има предвид, че който държи главния прокурор, държи цялата прокуратура.
Възможностите на съдията да препятства правосъдието са по-ограничени, но също не са за пренебрегване. По-ограничени са, защото съдът е триинстанционен и на някое от стъпалата справедливостта може все пак да се промъкне и да възтържествува. Съдията може да реши делото по нелеп начин, използвайки дефекти на законодателството. А може и да влачи делото, докато изтече давността му.
Важно е да се отбележи, че нерядко законодателството дава възможност за крайно несправедливи съдебни решения. Ето един пример. Мним кредитор подава в съда жалба срещу длъжник, да речем частна фирма или дружество. Може длъжникът и кредиторът изобщо да не се познават. Съдията уважава жалбата на кредитора и назначава синдик в дружеството, който започва енергично да го източва, а може и да го продаде, примерно на офшорна фирма. Източването продължава, докато кредиторът не оттегли жалбата (така е по закон), а той, естествено, не я оттегля, за да продължи да източва.
Това е доказано ефективна технология за крадене на фирми с участие на съда. Така независимият и справедлив съд може да се окаже инструмент за рекет, т.е. бухалка. Точно тази схема беше проиграна с дъщерното дружество на френската компания “Белведере”, но удари греда. Намеси се френският посланик, а българската съдебна система реагира като свенливия крадец Алхен от “12-те стола” на Илф и Петров.
Ако дружеството беше българско, резултатът сигурно щеше да е друг, т.е. никакъв. Това, впрочем, не е единствен случай, в който чужди посланици са се опитвали да компенсират дефицита на справедливост и бруталните практики в българските съдилища. Което от една страна е недопустимо от гледна точка на дипломатическата етика, но от друга страна дава насърчителни резултати.
Покрай скандала с “Белведере” изгря медийната звезда на съдийката Румяна Ченалова, която от известно време се показва по разни телевизии с цирковия номер на Гарабет. Описан е в един стар виц, но децата не го знаят и се налага да го припомним.
Гарабет отишъл при директора на цирка и предложил нов номер. “Какъв?” – попитал директорът. “Под купола бавно се издига огромна каца с л..на – обяснил Гарабет. Прожекторите я следят, публиката гледа с трепетно очакване. В един момент кацата се пръсва и всички са изцапани. Тогава музиката свири туш и излизам аз целият в бяло.”
И госпожа Ченалова се държи като да е цялата в бяло, макар че около нея много силно мирише. В едно тв студио тя се появи с елегантно тъмносиньо сако на едри бели точки. Подтекстът в тази дрескод драматургия изглежда беше: “Колкото са белите точки по мене, толкова срамни тайни знам за съдебната власт и ще ги поднасям една по една.” Както и прави.
Нека сега хвърлим поглед към Висшия съдебен съвет. Той, както казахме, е независим орган и определя кадровата политика в съдебната власт. Независим е, ама не съвсем, понеже е съставен от хора със зависимости. Отделни негови членове явно си имат разни лични обвързаности и лоялности или са достигнали тази позиция на вълната на някакъв компромис. Логично е да се приеме, че зависимости има предимно в парламентарната квота, но не би било чудно да ги има и в останалите.
Пълната институционална независимост, както вече казахме, води до лесни лични зависимости. Точно такава зависимост пролича на 14 януари първо покрай угодническия СМС, изпратен от неизвестен член на ВСС до министър председателя, а след това и в сервилното ставане на крака от повечето членове при премиерското връхлитане на заседанието на съвета.
Наскоро един приятел адвокат ми сподели, че според него някои хора заслужават да бъдат изгонени от ВСС само по френологични данни, защото Господ като реши да направи някого прост, му го изписва на физиономията. Струва ми се, че имаше предвид моя адаш Ясен Тодоров, но не съм съвсем сигурен, понеже казаното може да е вярно и за други членове.
Как кадрува ВСС? Нека вземем за пример избирането на Владимира Янева за председател на Софийския градски съд през май 2011 г. Тогава тя имаше съвсем скромен юридически стаж от осем години, от които половината прекарани в отпуск по майчинство и още по-скромна професионална репутация, свързана между другото и с компрометиращи имотни сделки.
Но според публикации в медиите имаше силна подкрепа от външни за съдебната система и тясно свързани с изпълнителната власт фактори. Притеснени от вероятността наистина да бъде избрана, 109 съдии от СГС направиха подписка в полза на друг кандидат – Величка Цанова, съдия с 20 годишен опит и безупречна професионална репутация. Във ВСС обаче надделяха извънпрофесионалните съображения и с 12 гласа Янева беше избрана.
Миналата пролет тя беше отстранена от длъжност заради разработката “Червеи”, а през есента на порции в медиите излязоха скандалните разговори между нея и съдийката Ченалова. Прокуратурата и ВСС отказаха проверки по съществото на казаното, защото записите уж били манипулирани, но в разговорите ясно пролича намеса на изпълнителната власт в работата на съдебната.
Пролича и още нещо, може би по-тревожно – на ключови позиции в съдебната система са се озовали две жени с езикова култура и манталитет на зарзаватчийки. За да не бъдем упрекнати в сексизъм, трябва да кажем, че там има и немалко мъже със същия морален и интелектуален капацитет. Ще споменем само разговорите между съдията Петър Сантиров и следователя с многозначителен прякор Петьо Еврото, изтекли в медиите преди няколко години. Въпреки че кадровото израстване на Янева беше откровен провал за ВСС, не се е чуло членовете на съвета да си е посипали главите с пепел. А би трябвало.
Оказва се, че 12 гласа във ВСС тежат повече от 109-те подписа на съдиите от СГС. Може да изглежда нелогично, но така е по закон. Може да се посочат много други примери за странно кариерно развитие в съдебната система, свързани също с външни за системата фактори. Според неофициална, но вътрешна и сигурно достоверна информация някои кандидати за ръководни постове били водени предварително на сгляда с депутата Пеевски.
Във ВСС има и други техники за кадруване. Станаха известни през лятото на 2009 г. покрай скандала с Красьо Черния. Тогава се разбра, че този млад плевенски бизнесмен търгувал с влияние и срещу значителни суми (говореше се за 200 000 евро) уреждал избор на ръководни длъжности в съдебната система.
Според цитирани в пресата твърдения можел да уреди между 8 и 12 гласа във ВСС. Това беше само едната страна на скандала – по-зрелищната. Но имаше и друга. Скандалът беше поднесен на обществото от член на ВСС като бомба, т.е. по начин, който изключи възможността за сериозно разследване, което да установи мащабите на явлението. Участниците в сделките естествено се изпокриха и следите от контактите им с лобиста бяха заметени. Останаха само косвени доказателства, заради които все пак 20-тина магистрати бяха наказани.
Основният герой в скандала получи условна присъда, но не за търговия с влияние, а за лъжесвидетелство. От цялата работа остана усещането, че Красьо Черния е сламен човек, подставено лице на човек или хора, които не са престанали да редят пъзела на съдебната власт. Като че ли този скандал имаше за цел да предотврати много по-голям скандал. Операцията приличаше на паленето на насрещен огън при гасенето на горски пожари. Иначе казано, да се спре разплитането на пуловера, като се ограничат щетите само в долната част на единия ръкав.
“Кадруването в съдебната система става на маси с бели покривки”, коментира тогавашният омбудсман Константин Пенчев, но без да навлиза в подробности.
Явно събирането на 12 гласа във ВСС около такива маси не е чак толкова трудно.
Заради странните кадрови и други решения все повече хора се питат дали средното ниво на моралността в съдебната система е по-високо от средното за страната, или е по-ниско. Ако се вярва на онова, което излиза в медиите за ВСС, както и за други съдебни институции, например Софийския градски съд, май нивото е по-ниско.
Така след 25 години негативна селекция съдебната система постепенно е достигнала тревожно състояние – колебае се между независимост и невменяемост. Прилича на някаква затворена каста, която обслужва единствено собствените си интереси. Превърнала се е в подобие на това, което трябва да бъде, нещо като една от картинките в книгата “Малкия принц” на Екзюпери.
Там има една рисунка на шапка и онова, което се вижда, действително изглежда като шапка, но всъщност не е шапка, а боа, глътнала слон. Българската съдебна система много прилича на съдебна система, но всъщност е боа, глътнала слон.
Зависимостите на иначе независимите магистрати са причина за негативната селекция, а негативната селекция е постоянен източник на скандали и гротескни гледки като пускането на братя Галеви, драмите около тефтерчето на Филип Златанов, скандалните откровения на прокурора Кокинов, комичния избор на Венета Марковска за констиционен съдия, записите “Ченалова- Янева” и много други.
Оказа се, че случайното разпределение на делата, нещо особено важно, за да се гарантира някаква безпристрастност, всъщност е било съдебна смешка. Софтуерът, според оценки на специалисти, можел да се манипулира от тийнейджър със средни компютърни познания. Поради което не било трудно да се прогнозира кое дело при кой съдия ще се падне. Както и ставало, когато се наложи.
Миналото лято попаднах в компанията на няколко висши магистрати. Направи ми впечатление, че те съвсем спокойно коментираха един бивш главен прокурор като извършител на тежко углавно престъпление. За годините на прехода у нас имаше около 150 зрелищни поръчкови убийства и нито едно не беше разкрито. Това са все атестации на съдебната власт. Там явно има остър инфекциозен процес.
Трудно е да се прецени докъде се простира инфекцията, но със сигурност в горните етажи на съдебната йерархия ситуацията е тревожна, а за ситуацията във ВСС може би точната дума е гангрена.
Към ВСС от 2007 г. има и инспекторат, но той все още не е проработил по начин, заради който да му обръщаме специално внимание в този анализ.
Особено притеснително е усещането, че съдебната система се управлява от някакви външни властови центрове. В други страни това се нарича мафия, но у нас се използва по-мека дума – задкулисие.
Казаното дотук би трябвало да обяснява защо съдебната реформа е наложителна до степен на неизбежност. За такава реформа се говори от петнайсетина и повече години. Всички говорят - и тези, които я искат и още повече онези, които не я искат. От 2007 г. България е член на ЕС, поради което се налага, макар и с нежелание, да се направят някакви промени. Ориенталската безметежност и корупцията няма как да бъдат толелирани безкрайно.
През декември м.г. покрай демонстративната подкрепа за председателя на ВКС Лозан Панов се видя, че много от съдиите са омерзени и се срамуват от средата, в която работят. И имат желание да я променят. Впрочем такива жестове е имало и по-рано. Срамът е много мощен поведенчески двигател. (Както и страхът.)
Колкото повече расте нивото на безсрамие у едни магистрати (и политици), толкова по-силен става срамът у други. Това е част от физиката на срама. В един момент ситуацията може да стане взривоопасна, а от това никой няма интерес. Все пак, когато се корумпира една система, основна цел е тя да остане стабилна и да продължи да функционира.
През 2010 беше изготвена стратегия за съдебна реформа, актуализирана през 2014 г. Това е пространен документ, в който имплицитно приъсъстват всички дефекти на съдебната власт с конкретни стъпки за тяхното отстраняване. (Публикуван е в интернет.)
Около тази стратегия беше постигнат т.нар. исторически компромис на парламентарните партии миналото лято. Но през декември някои се отметнаха, част от замислените законодателни промени бяха сериозно подстригани и заради това министър Христо Иванов подаде оставка. Въпреки оставката вече няма как темата да бъде свалена от дневния ред на българското общество, независимо, че отделни политици и медии много държат точно това да стане.
Реформата предвижда разделяне на съдебната квота от прокурорската във ВСС, като всяка от тях да решава специфични за своята общност дела, явно гласуване на решенията, за да е ясно кой носи отговорност, разширяване на присъствието на съдебните колегии в работата на ВСС чрез отделни комисии, създаване на механизми за изваждане на срамните неща в системата наяве, за да не се случват и ред други стъпки.
Изглежда водещата идея в началния етап е да се прочисти едно място в съдебната система и около това място да започно отново да се гради доверието в съдебната власт, а постепенно чистотата да стане заразителна. Внушението е, че само почтеността, защитена чрез ясни правила, може да направи съдебната система ефективна.
Душевният уют на почтеността да бъде разбран като особен вид ценност и богатство, да бъде направен модерен, а покрай това и заразителен, защото не само злото, но и доброто може да бъде заразително. Реформата трябва да внуши сред съдии и прокурори, че модата на бандитизма е отминала и вече не е модерно да си бандит, особено когато носиш черна или червена тога.
След като се реформира съдът, би могло да се очаква и прокуратурата да бъде извадена от състоянието на морална безтегловност. Това може да стане чрез демонополизиране на обвинението, т.е. всеки да може да повдигне обвинение срещу всекиго, стига да има годни за това доказателства. (Идеята е на доц. Кристиян Таков)
Защо съдебната реформа е толкова важна? Без надежден съд нищо в държавата не може да върви нормално – нито бизнесът, нито администрацията, нито частният живот на хората. Никой чуждестранен инвеститор не би вложил средства в страна, където съдът може да бъде използван като мутренска бухалка.
Без ефективна и пораждаща доверие съдебна система всичко изглежда временно, несигурно и най-важното – лишено от перспектива и хоризонт за развитие. Така България се превръща в тъжно място, въпреки че съдебната система произвежда и смешни гледки.
Автор: Ясен Бориславов Източник: Редута
ОЩЕ ОТ Анализи и коментари
Коментари
0 коментара
Щом си против бежанците, значи си нацист - пълна глупост
