Конфликтни теми | Здраве | Други теми | Избрано от редактора | Проблясъци | Вяра

Константин Илиев: "Търпението е от най-хубавите и най-ужасните качества на българите"


Сподели:
12 Февруари 2019, Вторник

Разговор с Константин Илиев за българската действителност и проблемите на театъра в страната.

Мястото на действието в "Наблюдателите" е една представа за отвъдното, за края. С какво ви провокира тази тема?


- Не съм сигурен, че само от интерес към така нареченото отвъдно се роди тази пиеса. Тя е преди всичко опит да се изведе от проблематиката на днешния ни ден вечният въпрос "какво да се прави"? Театърът е изкуство, което онагледява взаимоотношения между хора. И колкото те са по-различни, толкова по-голяма е вероятността между тях да стават необичайни неща. А какво по-различно може да има от живия и мъртвия, от човека, живял преди векове и този, когото можем да срещнем всеки ден в трамвая. Така че населяването на театралната сцена с такива невъзможни компании е – за да не казвам високопарното "драматургична техника" – похват от занаята, с който се занимавам. Използвал съм го и в други пиеси: "Босилек за Драгинко", "Куцулан или Вълча Богородица", "Франческа".


В своята работа често си служите с историята, с националната памет...


- От каквато и националност да е един човек, той не може да избяга от обкръжението си, от историята на страната, която обитава. Това е материал, с който може да се работи. Няма как да се взема материал от въздуха. Затова и историята присъства в работата ми. Но нямам афинитет към чисто историческите пиеси.


В някои отношения "Наблюдателите" навява мисли за пиесата "При закрити врати" на Сартр и за "Митът за Сизиф" на Камю. Това търсен ефект ли е?


- Едва накрая си дадох сметка за асоциациите, които могат да се направят с "При закрити врати". Но това е само заради изречението на Сартр: "Адът – това са другите". При мен адът е да бъдеш наблюдаван, да знаеш всичко, което си извършил, да не можеш да скриеш нищо. Що се отнася до мита за Сизиф, не го смятам за особено важен за пиесата. Това е детайл от финала, в който би трябвало има елемент на хумор. Театърът се нуждае от разведряващи моменти. На тази реплика винаги се чува сякаш леко злорад смях от страна на зрителите. Разбираемо е: в основата на комичното е, че на някого се случва нещастие, което на теб не ти се е случило.
Какво е наказанието тогава? Може би съвестта?


- В случая нe става въпрос за съвестта, а че вършиш нещо, което не е безнаказано. На няколко места в "Братя Карамазови" фигурира съждението, че щом няма Бог, значи всичко е позволено. Според театралната хипотеза, която предлагаме на зрителите, и без Бог не всичко е позволено, защото следва възмездие. И то е формулирано с кратката и ясна дума срам. Безкрайният срам не е малко наказание.


Когато всички са едновременно съдии и подсъдими, какво е справедливостта? Възможно ли е правосъдието?


- Справедливост трябва да има и ще я има, ако правото бъде уважавано и то има достойно място в битието на хората. Това е големият въпрос на България в момента. Всичко, което днес се случва в страната – и демографската криза, и мизерията, и не особено розовото бъдеще, което се очертава пред нацията, е резултат от липсата на върховенство на правото. Докато в България няма действаща правосъдна система, нещата ще вървят много зле. Заобиколени сме от крадци, лъжци, корумпирани хора и обществото го търпи. Търпението е едно от най-хубавите и същевременно най-ужасните качества на българина. Щом търпиш, когато се минават границите на поносимото, сам си си виновен за хала, в който се намираш.


Това не е ли един от най-старите проблеми на България?


- Този проблем не започва от 89-а година. В пиесата ми "Одисей пътува за Итака", трагикомична, донякъде криминална история, един обикновен отруден човек по наивен начин разказва притчата за Одисей като спасително средство, с което могат да се оправят нещата в България. Пиесата е от 1984 година, когато положението също не беше розово. Героят говори, че тези, които управляват, трябва да бъдат вързани, както Одисей е бил вързан за мачтата, за да не се поддава на изкушението на сирените. Тогава управниците на България бяха развързани, но са развързани и сега. Няма реално действаща правосъдна система, която да обезсилва песента на сирените. (Ако такъв възвишен израз можем да използваме за такова мръсно нещо като корупцията.)


Лошото е, че българинът държи все по-малко на това да се нарича българин. И то е заради усещането, че не е там, където би трябвало да бъде. Едно време теоретизирах, че срамът е това, което ще ни спаси. Оказа се, че не съм прав. Най-бедни сме, най-болни и въпреки това не ни е толкова срам, щом продължаваме така.
Как протече работата с Явор Гърдев? Той е известен като режисьор, който проявява уважение към текста?


- Когато участвам в създаването на спектакъл по моя пиеса, не го правя с режисьори, които се отнасят немарливо към словото. Последната редакция на една пиеса е нейната сценична реализация. Винаги се налага нещо да се промени, да се доизясни. Така беше и с Явор, но по-малко, отколкото обикновено. Имаше детайли, които променихме заради мястото на действието – пиесата е писана за голяма сцена, а се наложи да се постави на малка. Сценографът Никола Тороманов намери много добро решение на проблема. Явор направи смислен и предизвикващ актьорите действен анализ – нещо, което всички режисьори са учили, но малко го владеят в истинския смисъл на думата. Разпределението се оказа удачно, актьорите играят в безупречен ансамбъл. С това, че Явор Гърдев ангажира талантливи млади хора, бяха преодолени последиците от изкривените работни взаимоотношения в днешния български театър – актьорът да няма интерес да играе там, където е на щат, а да участва във външни постановки. В един репертоарен театър заплатите би трябвало да са достатъчно високи, а страничните ангажименти на втори план.


Какъв трябва да бъде театърът в България?


- Избуяването на халтурата, за което току-що говорих, е следствие от малоумното изискване театрите да бъдат търговски предприятия. Сигурно е по-прегледно и по-лесно да се управлява само чрез финансови механизми, отколкото да се търсят начини за адекватна оценка на художествения резултат. Пълните или празни салони са показател, който не трябва да се пренебрегва, но субсидирането само на база продаден билет води до катастрофално снизяване на вкуса на зрителя, деквалификация на актьора и вкарване на театъра в предварително обречено на съмнителен успех състезание с други средства за развлечение. Българският театър не от вчера страда от безстопанственост.
В едно интервю с Венета Дойчева, отпечатано в списание Homo Ludens, казвате, че след Третия национален преглед на българската драма и театър за 10 години сте били прокуден от сцената. Каква е историята зад това?


- Националните прегледи на българската драма навремето вършеха много добра работа, защото мобилизираха театрите. Всеки от тях се стремеше да се яви с открито от него заглавие. Имаше глад за българска драматургия. Поради стечение на някои обстоятелства седемдесетте години например бяха особено добри за българския театър. Независимо от политическата конюнктура, независимо от партийната опека – намираха се начини тези неща да се преодолеят. Но прегледите бяха и нож с две остриета. Страхът от наказание правеше всички участващи в дълбоко ешалонираната цензура – от директора на театъра до началника или сътрудника в съответния отдел на Комитета за култура или Централния комитет на партията особено подозрителни и придирчиви. Обтягаха се нерви, създаваха се конфликтни ситуации и враждебни взаимоотношения. През 1963 г. за Третия национален преглед Любен Гройс се зае във Варна с постановка на пиесата ми "Мъка по цветовете". Тогава бях на 26 години. По нареждане на Комитета за култура работата беше спряна 20 дни преди деня на премиерата. Заради идейни недостатъци, т.е. – несъответствие с партийната линия. (Подробности по тази история се съдържат в спомените на директорката на Варненския театър Пенка Дамянова в посветена на Гройс книжка на сп. "Театър" от 1995 г.)


След случилото се на прегледа се опитах да постъпя на работа като драматург в някой от провинциалните театри, но беше невъзможно, защото за това беше необходимо одобрение от Комитета за култура. Дамянова се опита да ме назначи във Варна, но не й позволиха. Написах още две пиеси. Едната от тях беше куклена и остро сатирична. Тя никак не беше за показване и остана заключена в чекмеджето до ноември 1989 г. През 1968 г. Бургаският театър включи в проекто-репертоара си другата, чието заглавие беше "Златният кръст". Нея тогава също я спряха, а много години по-късно и в Плевен веднага след премиерата, там вече под заглавие "През октомври без теб". Претекстът да не ме назначават за драматург беше, че нямам театрално образование. За да преодолея това формално изискване се явих на изпит за аспирантско място по съвременна немска драматургия. Още през първата година от пребиваването си в Берлин сивата теория така ми дотегна, че за доста време зарязах книги, фишове и ксерокопия и написах четвъртата си пиеса - "Музика от Шатровец". След още три години защитих докторската си дисертация в Хуболтовия университет и сега вече ми беше дадена възможност да постъпя на работа като драматург на Благоевградския театър. Там с Любен Гройс през 1973 г. направихме "Музика от Шатровец". Десет години след първия ми опит да стъпя на театрална сцена.


Какво наблюдавате днес?


- Виждам, че държавата, в която живеем, не е добре устроена. Даже много зле. И това не ме прави особено оптимистично настроен. Театърът също не ме радва, защото се движи в посока, която не обещава добро бъдеще. В София от време на време се появяват и добри постановки. Съвсем спорадично и по окръжните сцени. Но не може да съществува силен национален отбор без клубен футбол. Трябва да има качествен театър и извън столицата.


Източник: epicenter.bg

В категории: Интервюта, Зона арт

Сподели:





Коментари

0 коментара
Добави коментар
Добавете коментар
Вашето име:
Моля, въведете Вашето име
Коментар:
Моля, въведете Вашият коментар
Защитен код:
Моля, въведете защитния код
 


АНАЛИЗИ И КОМЕНТАРИ
Важно ново решение за ТЕЛК-овете! Точките вече ще се дават според...

Шабленското езеро е затлачено от тиня, уверява Нено Димов

Тома Биков: "Има обществена нагласа да се правят отстъпки на политици"

Явор Божанков: "Г-н Борисов, не е светнала „синя“ лампа, а заря е гръмнала с апартамента на Цветанов!"

Кисьов за Лукарски: "Хора с наколенки и с его за власт днес пишат за подлоги!"

Небостъргачът на "Артекс", който можеше и да не изникне без помощта на ГЕРБ


НОВИНИТЕ
Около четири хиляди души са от района на експлозията в химически завод в Китай, при която загинаха 47 души. Около четири хиляди души са от района на експлозията в химически завод в Китай, при която загинаха 47 души.

Два тира се блъснаха на "Тракия" Два тира се блъснаха на "Тракия"

Избраха Радослав Миленков за подуправител на БНБ Избраха Радослав Миленков за подуправител на БНБ

Регистрациите в КАТ са възобновени Регистрациите в КАТ са възобновени

Апартаментите на властта: И кумицата на Цветанов с ново жилище в блока на зам.-шефа на ГЕРБ Апартаментите на властта: И кумицата на Цветанов с ново жилище в блока на зам.-шефа на ГЕРБ