Конфликтни теми | Здраве | Други теми | Избрано от редактора | Проблясъци | Вяра

Найден Тодоров: Не системата ни убива. Ние разгонваме фамилията на всяка система


Сподели:
21 Ноември 2018, Сряда

У нас приспособяваме системата към съответния човек. Ако е силна личност системата работи по един начин, всичко се оформя около тази личност. Ако личността не е толкова егоцентрична, тогава е друго, ако пък е слаба - съвсем трето и т.н. Системата непрекъснато се променя. 

Струва ми се, че това е огромен проблем.

На Запад човекът е длъжен да се приспособи към системата. Когато аз стана директор в България, от мен се иска да представя нов устройствен правилник, или иначе казано нов устав на института, който управлявам. Той започва да следва моето его, моите знания, моя опит, моите желания и въобще посоката, в която аз искам този институт да тръгне. На Запад когато кандидатстваш за такава работа първо ти предоставят устройствения правилник и ти казват “Запознай се с него”. Може би това е причината поради, която България непрекъснато се клатушка наляво и надясно. У нас всичко се променя според следващата личност, която заема съответното място. В България всеки обяснява как системата ни убива. Системата не ни убива, ние разгонваме фамилията на системата непрекъснато. И на предишната система, и на сегашната, а убеден съм, че и със следващата ще бъде така. Моето мнение е, че всяка една система може да функционира. Въпросът е да бъде приета, а не да й се търсят слабите места." Това казва в интервю  Найден Тодоров, директор на Софийската филхармония

- Какво представлява професията на музиканта?

- По време на гостуването си у нас, Максим Венгеров потвърди едно старо мое убеждение, че музикантите могат да общуват с хора от всяка прослойка на обществото, с всякакви професии, характери и т.н. Говорихме за това как една вечер е свирил на площада в едно село с кирпичени къщи пред хора, които в живота си не са виждали концертна зала. Няколко дни по-късно е свирил пред президенти и кралски особи. Това е невероятен опит, който музикантите предават и в музиката си. Ние общуваме с всички и това прави нашата професия изключително интересна, даже забавна.

Аз съм дирижирал в малки градчета и села в Германия, Австрия, Швейцария, Италия и България, разбира се, както и в залата на Берлинската филхармония или зала “Чайковски” в Москва. Срещал съм се с кого ли не, работил съм с кого ли не. В последната година само в Софийската филхармония гостуваха имена като Томас Хемпсън, Сара Чанг, Юрий Башмет. В същото време мога да работя с една учителка по музика в някое село до Пловдив. Това е толкова красиво! Човек може да види най-различни погледи към музиката и света. И нещо друго - музиката може да помогне там, където нищо друго не помага.

- Говорим за класическата музика, която се смята за елитарно изкуство.

- Не съм съгласен, че трябва да се ограничаваме в подобни определения. Има класическа музика, която наистина е елитарна, но има класическа музика, която е за всички. Дори ако погледнем назад и видим как е възникнала днешната класическата музика, ще се убедим в това. От една страна, тя е възникнала в църквите, но от друга страна, се е появила и по площадите. Не се е родила на едно определено място. Тя е сбор от различни култури, които са се движили паралелно в различни слоеве на обществото. Например днес малцина възприемат филмовата музика като класическа, само че “Пер Гинт” на Григ, “Сватбеният марш” на Менделсон от “Сън в лятна нощ”, увертюрата “Кориолан” на Бетовен и още толкова много произведения са написани от известните нам композитори на класическа музика за театралните сцени, които са били еквивалента на киното за своето време. Тук не става дума за произведения, които специално отиваш да чуеш, а фонова музика за нещо друго. С времето те са останали за нас като класическа музика.

Киното е наследник на формата, която тогава е представлявал театърът. Спокойно можем да кажем, че Джон Уилямс, Джери Голдсмит или Ханс Цимер са наследници на Хайдн, Моцарт и Бетовен. Ето защо за мен е трудно да деля музиката на елитарна и неелитарна. Когато бях по-млад бях убеден, че музиката се дели на хубава и лоша, но сега мисля, че се дели на такава, която разбираме и такава, която не разбираме.

- Как се постига разбирането на музиката, ако не се занимаваш професионално с нея?

- Със слушане и особено с житейски опит. Последният променя вкуса и нагласите ни за възприемане на живота. За класическата музика се изисква абстрактно мислене и по-богато въображение. Затова тя се слуша от по-малко хора, което не означава, че умира. Напоследък често се натъквам на подобни разсъждения. Вярно е, че публика оредява, в залите по-често се виждат хора на пределна възраст и до скоро аз бях също много притеснен от този факт. Докато не попаднах на статия в един европейски вестник. В нея се описваше точно това - че до 20-30 г. класическата музика ще умре, защото в залите има само хора с бели коси, а след тях няма да остане кой да слуша тази музика. Много черногледа статия. Това, което ме успокои беше, че е писана през втората половина на 19 век.

- Преди музиката да стигне до слушателите си тя трябва да бъде изсвирена, разбира се преди това и композирана. Как диригентът организира един оркестър така, че да изпрати посланието на автора подобаващо? Интересна ми е аналогията с политиката. Оркестърът като умален модел на едно общество.

- Преди да организираш, трябва да разбираш манталитета на хората, които организираш. Има различни модели на мислене, които трябва да се вземат предвид. Ще ви дам няколко примера. Преди 30 г. създадохме младежки оркестър с мои съученици в Пловдив. Правихме страхотни неща. Първо цяла година свирихме сами без да даваме концерти. После някой ни подсказа, защо не свирите тук, а защо не отидете там. Започнахме да правим турнета, но всичко беше неформално. Много по-късно се опитахме по някакъв начин да легализираме този оркестър, но така или иначе не стигнахме до там.

Но да погледнем и по-назад. Как са създадени оркестрите в България. Събират се едни хора, които имат желание да направят нещо. Сядат и започват да свирят. После създават дружества. Например оперите създават “Българска оперна дружба”. По-късно общината започва да помага, по някое време, след 9 септември 1944 г., държавата започва да одържавява. Повечето оркестри, за които се смята, че са създадени в периода 1945-1949 г., са създадени много по-рано, но не са били държавни. Накрая се намесва държавата и създава някаква структура. Логиката на тази структура се подчинява на възможностите в момента на съответното място.

През 90-те г. заминах за Виена и там се запознах с хората, които тогава ръководеха младежкия оркестър “Густав Малер”, чийто шеф беше Клаудио Абадо. Разказаха ми как са създали оркестъра и останах изумен. Първо са създали структурата и административното звено, което движи всичко. Организирали са първите бъдещи турнета и чак една година след това са събрали музикантите. Първо са планирали всичко, създали са инфраструктурата, така да се каже, помислили са кое, как и защо ще функционира и накрая за всяко място е намерен съответния човек.

- Това е невъзможно да сработи в България.

- Никога. У нас винаги приспособяваме системата към съответния човек. Ако е силна личност системата работи по един начин, всичко се оформя около тази личност. Ако личността не е толкова егоцентрична, тогава е друго, ако пък е слаба - съвсем друго и т.н. Системата непрекъснато се променя. Струва ми се, че това е огромен проблем.  На Запад човекът е длъжен да се приспособи към системата.

Когато започнах работа в Русенска опера през 2005 г., всеки директор на голям музикално-сценичен институт в България беше диригент. Днес сме само двама - аз в Софийската филхармония и Слави Ушев в Шумен. Всички останали са режисьори, певци или с други професии. Съответно може да се проследи как се е променяла политиката на институтите, в зависимост от професията на хората, които ги ръководят. Когато аз стана директор в България, от мен се иска да представя нов устройствен правилник или, иначе казано, нов устав на института, който управлявам. Той започва да следва моето его, моите знания, моя опит, моите желания и въобще посоката, в която аз искам този институт да тръгне.

На Запад, когато кандидатстваш за такава работа, първо ти предоставят устройствения правилник и ти казват “Запознай се с него”. Може би това е причината, поради която България непрекъснато се клатушка наляво и надясно. У нас всичко се променя според следващата личност, която заема съответното място.

В България всеки обяснява как системата ни убива. Системата не ни убива, ние разгонваме фамилията на системата непрекъснато. И на предишната система, и на сегашната, а убеден съм, че и със следващата ще бъде така. Моето мнение е, че всяка система може да функционира. Въпросът е да бъде приета, а не да й се търсят слабите места.

- Диригентът ми напомня за монархията, а оркестърът за демокрацията. Ако приемете тази аналогия, как се въвежда ред, така че музиката да звучи красиво и хармонично?

- Аз имам известен проблем с демокрацията по начина, по който тя се възприема у нас. За хората в нашата страна демокрацията е символ на всякакви права, без те да са непремено свързани с някаква отговорност. Мисля, че в истинската демокрация правата произтичат от отговорностите. Нашите изкривени представи за демокрацията идват от тоталитарния режим. При тоталитарния режим друг взема решенията и носи отговорност вместо мен. И тук е големият проблем на социализма, защото отделните хора се отучиха да носят отговорност.

Същото е и с оркестъра. Не може, понеже сме с равни права в живота, вторият обоист да каже на първия обоист как да свири. Ако всеки иска права, няма да се знае кой свири мелодията и кой акомпанимента. Ако няма йерархия, няма да има музика, нито оркестър, нито общество. Каквото и да си говорим, държавата е и няма как да не бъде един репресивен инструмент, а оркестърът е отражение на държавата. Тя слага граници на личните ни свободи, за да не нарушим свободите на другите хора. И да, осъзнавам, че това, което казвам, няма да се хареса на мнозина.

- Бих добавил и това, че е важно вторият обоист да не завижда на първия, че е първи, а да си гледа нотите и да е щастлив с музиката на мястото, на което се намира.

- Едно от най-забавните неща, които си позволявам да правя, когато работя с достатъчно добър оркестър, е да изкарвам теми от инструменти, които не са водещи. Всеки знае каква е водещата тема или мелодия, но е голямо удоволствие да откриваш за публиката неща, които винаги са били там, но никога не им е било обръщано необходимото внимание. В музиката това може да звучи красиво, когато е направено с вкус и по подходящ начин, но се боя, че е пагубно, когато се прилага в политиката или обществения живот. Мисля, че примерите около нас са достатъчно красноречиви.

В музиката моята работа е да насочвам музикантите как да свирят и ако всеки си знае мястото, накрая може дори и те да са доволни, въпреки че по принцип няма музикант, който да обича диригента си. Но ако се върнем малко назад във времената, в които демокрацията още не се беше изродила чак в такъв политкоректен култ, както е сега, ще видим, че всеки един от големите оркестри формираше своя звук, благодарение на диригента, който го е водил.

- Това е темата на нашия разговор - как да оставиш личния си отпечатък без да разрушаваш цялото.

- Първо, никога не трябва да забравяш, че не си първият, а си наследник на традиция. Винаги трябва да уважаваш наследството, което получаваш. Не можеш да затриеш всичко и да кажеш “Сега ще видите какво ще направя”. За съжаление, това често се случва у нас - в музиката и извън нея. Когато Караян е започнал в Берлинската филхармония, той е наследил Фуртвенглер. Той придава на този витален оркестър една прецизност, един специфичен звук, върху който Карян работи 30 години. Днес ако някой работи десет години, казваме, че му е предостатъчно и искаме да го сменим.

- В демокрацията е така. Един лидер тъкмо, когато започне да навлиза в проблематиката, идва времето да се маха. Разбира се, има и изключения.

- След Караян в Берлинската филхармония дойде Клаудио Абадо. И тази фантастична машина, която остави Караян премина в друго, по-високо ниво на музикална фраза, на музикална мисъл. Италианският маестро успя по някакъв начин да освободи мисълта на перфектнип немски оркестър. След Абадо дойде Саймън Ратъл. Той отвори оркестъра, който беше принципно по-консервативен, към новото, модерното, въпреки че не съм съгласен с всичко, което прави. Всеки един от тях остави огромен отпечатък върху звученето на оркестъра, избора на произведения и т.н. По времето на Караян се знаеше, че Берлинската филхармония не специализира в модерната музика. Стигаха най-много до Шостакович. По времето на Ратъл Берлинска филхармония направи световни премиери на какво ли не. Никой от тях не си позволи да разруши онова, което е било преди него, но оставя собствената си следа. Затова западната култура е богата, защото е била пазена и всеки е добавял своята гледна точка към вековната традиция.

Защо Карнеги Хол, Роял Албърт Хол, Мюзикферайн са големи зали. Защото се знае, че всеки един от големите е стъпвал там. Преди години мои приятели от Виенската филхармония ме запознаха с Валерий Гергиев. В този момент работех в Русенската опера и той ми каза: “Помня моя концерт с Русенската филхармония през 1981 г.”. После ми разказа как е изглеждала залата, разказа ми, че е свирил с Георги Бадев, че се е познавал с Милен Начев, помнеше всичко, не говореше общи приказки от куртоазия. Феноменална памет, но за друго го казвам. В историята на Русенския оркестър неговото име го нямаше иу когато се прибрах в Русе и попитах, защо не са ми казали, че Гергиев е бил тук, те на свой ред ме попитаха: “А той бил ли е?”.

Вместо да събираме големите си постижения, страхотната история, която имаме, ние бързаме да я забравим, защото самите ние искаме да изглеждаме големи и се самозаблуждаваме, че всичко започва от нас. Аз също искам да изглеждам голям, но по друг начин. Искам да изглеждам голям, защото имам щастието и късмета да работя с един оркестър, който е работил с величия, които вероятно никога няма да мога да достигна. След като мога да работя с този оркестър, който е работил с големите, това означава, че раста. Просто трябва да сменим логиката. Не да казваме, че сме малки, не сме. Но да оценим онова, което е било преди нас и да се радваме, че сме негови наследници.

- Да поговорим малко за личния Ви опит. От година и половина оглавявате Софийската филхармония.

- Най-тежко беше вътрешното разделение в състава. Още се борим с него. Вярвам, че когато всички осъзнаят колко е важно да бъдат заедно, ще го преодолеем. Нещата все пак са доста по-добре отпреди година и половина, но има още много работа в тази посока. Нещо, което ме втрещи - когато поисках записите, които е правила Софийската филхармония, служители в администрацията ме попитаха: “А тя правила ли е записи?”. В света на интернет, Гугъл и т.н. Софийската филхармония не знае какво е правила Софийската филхармония. Това е страшно.


Ако ние искаме да изтрием бъдещето на един народ, най-лесният начин да го направим е като изтрием миналото му. Другият голям проблем, не само тук, разбира се, е отношението към това, което вършиш. В банката оперират с пари, в хлебарницата работят с брашно, ние правим музика, която въздейства върху емоциите на хората. Ако ние мразим това, което правим, или го вършим с безразличие, няма как да достигнем до тези емоции. Тях трябва да ги има първо в нас. Ако ние не изпитваме нищо към музиката, която творим, значи не сме никакви творци, а най-обикновени занаятчии, които нямат място на сцената.

- Именно. От малък личен опит знам, че за много музиканти това е само и единствено занаят, свиренето или пеенето са “участия”, а отношението към собствената им професия не е по-различно от това на работник на поточна линия, произвеждаща звуци. Което личи много ясно, когато отидеш на концерт или репетиция. В липсата на пари ли е проблемът?

- Не. В България музикантската професия е зле платена, но аз казвам на колегите си - ако не давате всичко от себе си, защото не печелите достатъчно, трябва да си намерите друга работа. Не се занимавайте с музика. Парите не са проблемът. Невинаги стигат, но не те са големият проблем. Проблемът е в нашето отношение. Винаги искаме да се оплачем, да влезем в ролята на жертва. Познавам много музиканти в чужбина, които не са много по-високо платени от нашите, но тяхното отношение е различно.

Преди години в Русенската опера направих конкурс за чужденци, които да работят в оркестъра. Техните заплати бяха същите като на колегите им в Русе. Хората, които дойдоха, изпитваха такава радост от това, което правят, че успяха да заразят и някои от останалите музиканти. Имаше хора, които се питаха: “На какво се радват тези, как въобще живеят с тези заплати?”, но това беше факт. Идваха по-рано, за да си прегледат нотите, когато свършваха репетициите, оставаха да си изпипат пасажите и бяха истински щастливи от работата си. Бяха щастливи от възможността да правят музика. Те не гледаха на нея като на средство с което да си купят хляб, а нещо, което правят, защото го обичат. Истината е, че когато един ръководител види нещо такова, той самият е силно мотивиран да повиши финансовите доходи и обществения статут на своите хора.

- Мнозина у нас не разбират, че когато променят отношението си към онова, което правят, когато го вършат с грижа, внимание и търпение, парите ще дойдат, ще се открият повече възможности и т.н.

- Точно така. Всичко е в главите ни. Ние можем да предизвикаме парите да дойдат и да се умножават, само когато променим начина си на мислене и се откажем от сбърканата си логика, която ни тласка в задънена улица. В момента работим, защото ни плащат, а трябва да е обратното - да ни плащат, защото работим. Изглежда едно и също, но не е. Когато попиташ български музикант дали иска да свири еди какво си, еди къде си, еди кога си, първия му въпрос е колко са парите. Не колко са репетициите, какво е произведението и прочие интерес към спецификата на конкретната задача, а какво е възнаграждението, колко ще получи. Това не е само при музикантите, това е болест на цялото ни общество. Може би тя има някакви обективни основания, но не е извинение. Същото е и при много, и при малко пари. Отношението към собствената отговорност или по-скоро липсата й, взискателността към качеството на собствената ти работа в масовите случаи не се влияят от заплащането. Липсата на пари у нас се използва като дежурно извинение за липсата на отношение и самовзискателност. 

- Големите диригенти, които Ви вдъхновяват и от които се учите? Не само като музиканти, но и като организатори, в контекста на разговора ни досега.


- Преди доста години, когато информацията беше оскъдна, ми попадна един брой на списание “Музыкальная жизнь”. В него един съветски журналист беше публикувал нещо много интересно. Беше обиколил няколко големи диригенти по онова време и им беше задал един-единствен въпрос: “Кое е най-важното в професията на диригента?”. Мисля, че Караян беше отговорил, че най-важно е да постигне перфектния звук (той наистина го постигна с Берлинска филхармония), Рикардо Мути беше отговорил, че е пълният контрол - да държи всичко в ръцете си, Клаудио Абадо беше отговорил, че е търсенето на истинската музикална фраза. Ако се замислим, всички тези неща се чуват и личат, когато слушаме съответния диригент, но най-много ме впечатли изказването на Ленард Бърнстейн. За него най-важното беше да успее да накара музикантите да искат да правят музика.


Големите диригенти знаят какво искат да получат и не се задоволяват с нищо по-малко от това. Когато застанат пред един състав, те искат да постигнат нещо по своя начин. Как оркестърът ще го направи, дали може въобще да го направи за тях е без значение. Те не се интересуват от това. Те се интересуват само от собствената си идея за музика, която трябва да бъде постигната.


В този смисъл, аз не мога да бъда голям диригент, защото се съобразявам с възможностите на хората, които дирижирам. Когато застана пред един оркестър и започвам работа върху дадено произведение, аз го пресвирвам цялото почти без да спирам. Причината да го правя е не само оркестрантите да се запознаят с него, но и аз да се запозная с техните възможности. От тук нататък единственото, което ме интересува, е да постигна максимума за тези хора с това произведение. Понякога, когато чувам, че даден инструменталист има особено красив звук, променям баланса на оркестъра така, че той да се чува повече. Понякога, чувайки, че дадени инструменти или група звучат по-зле, дърпам темпото, защото тогава това минава по-незабелязано. Въпреки че вътре в себе си имам много твърдо виждане за това как искам да звучи дадена музика, винаги го съобразявам с възможностите на хората, с които работя.

- Вътрешното Ви чувство е безкомпромисно, но когато влезете в общуване сте готов на компромиси.

- Категорично. И това е личната ми драма, това ме отличава от големите артисти. Имам проблем в общуването си с хората и в такива ситуации поставям музиката на второ място, което е грешка. Затова често мои изпълнения могат да звучат много различно с различните оркестри, които дирижирам. Аз се стремя да направя нещата не както аз ги харесвам, а така както биха представили най-добре музикантите, които ги свирят. За съжаление, много рядко попадам на състави, с които мога да си кажа “ок, сега ще направя, каквото искам и нищо друго”. Случвало ми се е, но рядко. Впрочем понякога се случват и куриози. Неотдавна дирижирах оркестъра на провинция Сечуан в Китай. Трябваше да изпълним Втора симфония на Бетовен, като се оказа, че те никога не са я свирили. Китайските музиканти нямат това голямо въображение, което имат нашите, но имат много по-голямо отношение към перфектността на изпълнението. В никакъв случай не са по-малко музикални, но нямат вътрешния опит, който да им даде възможности да степенуват оценката си и да кажат “това ми харесва така и така ще го изсвиря”.

Вероятно мога да направя едно такова сравнение – обикновените европейски оркестри са като лист, върху който са скицирани контурите на някакъв пейзаж и моята работа е да го оцветя, докато при работата ми с оркестъра на Сечуан, усещането бе за празен бял лист, върху който можех да правя каквото пожелая - да очертая контурите, да ги запълня с цветове и нюанси - нищо не ме ограничаваше. В Сечуан за първи път чух места от Втора симфония на Бетовен така, както винаги съм си ги представял. Например - има едно място в нея, след дълго фортисимо Бетовен е написал форте. Никой тук не го възприема като динамично отстъпление. За мен винаги е било така, дори съм спорил с мои професори във Виена по въпроса. Фортето подчертава фортисимото, казваха ми те, но аз държах на това, че точно там трябва да има отслабване на силата. В Сечуан просто казах, колеги, забележете разликата в динамиката. Нищо повече. От там нататък при всяко свирене, когато идваше моментът след фортисимото, динамиката рязко спадаше във форте. За първи път в Китай чух какво е искал да направи Бетовен. Малки детайли, но интересни.


Друг пример - в Германия ми се е случвало да дирижирам българска музика. Неравноделните ритми много ги затрудняват, но, разбира се, не са невъзможни за тях. Но понеже не са вътре в тях, ги свирят абсолютно прецизно. Математика. Изведнъж музиката придобива друг характер. Изсвирена е напълно коректно, но е различна и, честно казано, невинаги съм сигурен кое ми харесва повече. Като изключим българските мотиви в ранната музика на Панчо Владигеров, тя звучи като съвременна за времето си европейска музика. Истински наследник на Рихард Щраус.

- Освен диригент Вие сте и административен директор. Диктатор или демократ? Кое е по-добре за системата, която ръководите?

- Не вярвам в демокрацията. Не вярвам и в диктатурата. Вярвам, че всеки човек трябва да е диктатор спрямо себе си, за самия себе си. Ако всеки има сериозни изисквания към себе си, може би всичко много бързо ще се промени и то за хубаво.

- Как се оправяте с административното блато, каквото представлява почти всяко българско учреждение, така че да имате енергия за творчество, т.е. за основното?


- Много лесно. Всеки път, когато искам да възстановя творческото в себе си, заминавам за Виена (смее се). Много често оставам на работа до късно вечер. Обичам да оставам сам и да се фокусирам както върху административните неща, които се трупат, така и върху партитурите. През деня голяма част от времето минава в общуване с хора по най-различни поводи. В България съществува и следният проблем - всички за всичко се обръщат към директора. Не към прекия отговорник за нещо, дори и най-незначително да е то, а само и единствено към директора. Това показва особено ясно липсата на вътрешна вяра у хората в демокрацията. А за отношението на хората към работата и към отговорността, прекрасна илюстрация може да бъде популярният виц:

- Колко човека работят във вашия офис?
- Заедно с шефа - седем.
- А без него?
- Без него никой не работи.

Обобщено накратко: аз вярвам, че ако хората се научат да обичат това, което правят и да носят персонална отговорност за своите действия или бездействия, нещата у нас много бързо биха се оправили. Ще ми се и хората да мислят повече за отношенията помежду си и за това че в живота има далеч по-важни неща от елементарното преживяване. Обичам онова клише, че човек е толкова голям, колкото са мечтите му. Моето призвание като диригент е да помагам на мечтите да се осъществяват. И тогава, когато хората спрат да се оплакват и започнат да мечтаят, темите, които бихме дискутирали биха били много по-различни и вероятно с повече позитивни следствия за всички нас.


Източник: glasove.com

В категории: Интервюта

Сподели:





Коментари

0 коментара
Добави коментар
Добавете коментар
Вашето име:
Моля, въведете Вашето име
Коментар:
Моля, въведете Вашият коментар
Защитен код:
Моля, въведете защитния код
 


АНАЛИЗИ И КОМЕНТАРИ
Нинова: "Ако някой си търси оправдания за една загуба, може да намери много обяснения!"

Валентин Радомирски: "Само чудо може да спаси вече Великобритания, но дали и чудото иска…"

Михаил Миков за скандала с Йончева и Станишев: "Кому е нужно това?"

Димитър Гърдев: "Няма спецслужба, която да може да спре саморадикализирал се единак"

България, Балканите и манифестът на убиеца от Крайстчърч

Чий е този почерк? Съдът търси кой е писал в тефтерчето на Десислава Иванчева


НОВИНИТЕ
Прочухме се! Историята на полицаите, напръскали се със спрей, влезе в международния обмен Прочухме се! Историята на полицаите, напръскали се със спрей, влезе в международния обмен

Тръмп към Джо Байдън: "Още един с ниско IQ" Тръмп към Джо Байдън: "Още един с ниско IQ"

На "Шанз-Елизе" арестуваха джихадист, готвил атентати в Париж и България На "Шанз-Елизе" арестуваха джихадист, готвил атентати в Париж и България

Катрин Тасева завоюва злато в Киев Катрин Тасева завоюва злато в Киев

Откриха сходства между двете катастрофи с Boeing 737 Max Откриха сходства между двете катастрофи с Boeing 737 Max




ЕВРОПА
Валентин Радомирски: "Само чудо може да спаси вече Великобритания, но дали и чудото иска…" Валентин Радомирски: "Само чудо може да спаси вече Великобритания, но дали и чудото иска…"

Парламентът на Великобритания: "Отлагаме на Брекзит до 30 юни" Парламентът на Великобритания: "Отлагаме на Брекзит до 30 юни"

Барние пред ЕП: "ЕС няма да отложи Брекзит, ако Лондон не се мотивира" Барние пред ЕП: "ЕС няма да отложи Брекзит, ако Лондон не се мотивира"

Проф. Владимир Чуков: "50 хиляди сирийци тръгват на поход към Европа" Проф. Владимир Чуков: "50 хиляди сирийци тръгват на поход към Европа"

Антонио Таяни за Брекзит: "Никой вече не разбира какво става в Лондон" Антонио Таяни за Брекзит: "Никой вече не разбира какво става в Лондон"