Конфликтни теми | Здраве | Други теми | Избрано от редактора | Проблясъци | Вяра

Батак


Сподели:
04 Май 2018, Петък



"Днес е една от най-черните дати според мен мен в историята ни и най-тежкия момент в баташкото клане. На сутринта на 3 май, башибозукът успява да проникне в двора на църквата. „Св. Неделя“, където хората са затворени в продължение на 3 дни, без храна и вода. През тези три дни стрелбата не спира нито за миг. Църквата е претъпкана с хора, затова мнозина остават в двора, заобиколен от висока каменна стена. Сгушени на земята чакат своята смърт. По този повод си припомних някои от най-въздействащите стихотворения на които съм попадала.
Възпоменание за Батак

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите... много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.

Като ги изклаха, чичо, аз видях...
С топор ги сечеха, ей тъй... на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика...
И издъхна бачо... А един хайдук
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук...
А ази бях малък и мен не заклаха.

Татко ми излезе из къщи тогаз
с брадвата в ръцете и нещо продума...
Но те бяха много: пушнаха завчас
и той падна възнак, уби го куршума.
А мама изскочи, откъде; не знам,
и над татка фана да вика, да плаче...
Но нея скълцаха с един нож голям,
затова съм, чичо, аз сега сираче.

А бе много страшно там да бъдеш ти.
Не знам що не щяха и мен да заколат:
но плевнята пламна и взе да пращи,
и страшно мучеха кравата и волът.
Тогава побягнах плачешком навън.
Но после, когато страшното замина -
казаха, че в оня големи огън
изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.

И черквата наша, чичо, изгоря,
и школото пламна, и девойки двесте
станаха на въглен - някой ги запря...
Та и много още дяца и невести
А кака и леля, и други жени
мъчиха ги два дни, та па ги затриха.
Още слушам, чичо, как пискат они!
и детенца много на маждрак набиха.

Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?
Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.
Той пари с котела сбираше за тях;
но поп Трендафила с гвоздеи коваха!
И уж беше страшно, пък не бе ме страх,
аз треперех само, но не плачех веки.
Мен и други дяца отведоха с тях
и гъжви съдрани увиха на всеки.

Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде под земята.
Аз из дупка гледах синьото небе
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, но не ставах турка!
Като ни пуснаха, пак в Батак живях...
Подир две години посрещнахме Гурка!

Тогаз лошо време и за тях наста:
клахме ги и ние, както те ни клаха;
но нашето село, чичо, запустя,
и татко, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул заради Батак?
А аз съм оттамо... много е далече...
Два дни тук гладувам, щото съм сирак,
и треперя малко: зима дойде вече.

Иван Вазов, 1881

Па пристъпи стрина три-четири крачки,
заплю го в очите със кървави храчки
и дорде изтрие той с ръка лицето
ядно му прободе с остър нож сърцето.
После стана страшно. Всички живи хора
вечен сън заспаха, чичо, под топора.
Никой не продума, никой не помоли,
лягаха самички на дръвника, голи,:
галеха го сякаш бе възглавка мека,
та дано направи смъртта им по-лека.
За да може всеки шия да намести,
трябваше трупът предишен да отмести.
От тела човешки грамада растеше,
кръвта като чучур от рани шуртеше,
тук изклаха много майки и деца,
тук видях как вадят из гърди сърца,
и как с дива ярост и бяс във очите
режеха без милост на майките гърдите,
бебета невръстни бучеха на шиш!
Чуваш ли ме, чичо?.. Казвай!.. Що мълчиш?...
Аз дочух тогава - ще палят селото!
Веднага побегнах горе към школото,
но и там цареше врява и тревога.
Писъци човешки стигаха до Бога.
Скрих се в тъмнината, слушах отдалеч
и добре разбирах: - там е също сеч.
После поутихна тази страшна врява,
стана много тихо и там и тъдява,
пропълзяха сенки край мене човешки,
от страх не разбрах ги - живи ил мъртвешки.
За гърлото сякаш някой бе ме хванал.
Изведнъж школото цяло в огън пламна.
На сганта проклета сред крясъци диви,
изгоряха,чичо, двеста души живи,
дирили закрила там под дюшемето,
в огнения пламък найдоха небето.
Изгоряха,чичо, а аз дирех мама
и затичах бързо да се скрия в храма.
В него - стари, млади, деца като мене...
Изведнъж дочу се:Храмът обграден е!...
И тогаз започна най-страшното нещо:
Вътре стана душно и така горещо,
че измряха много деца, стари хора,
а псувни, закани чуваха се в двора!
През един прозорец хвърлиха пчели,
те когато жилят, знаеш как боли?
После пък хвърлиха запалена слама!
Падна върху мене!..Писнах!...Чула мама,
По гласа ми, чичо, мама ме познала,
само подир малко бе ме прегърнала!
Нищо не ми казва, гледа ме в очите,
а като от извор бликат й сълзите,
сякаш, че не вярва, че сме живи двама!
Плаках много, чичо, плачеше и мама...
А до нас - децица, малки, в пеленички,
от глад и от жажда смучеха ръчички,
за водица капка плачеха със глас,
но вода във храма нямаше при нас.
Устничките малки, напукани, в рани,
мажеха ги майки с кръвта на заклани.
Аз видях там майка една, че се кръсти,
па в земята почна да дълбай със пръсти,
после втора, трета...За свойте дечица
майките в земята търсеха водица.
Вода не найдоха... Найдоха смъртта!
Тя смъртта тук влезе през една врата,
разтворена с трясък, с пушки с ятагани...
Хиляди човеци бяха тук заклани...
В един тъмен ъгъл бях се вкопчил в мама
и за миг очите отворих си само
и видях...! О, чичо, как да ти го кажа?
Туй не може никой, никой да разкаже.
И да ти го кажа, ти го премълчи!
Аз видях тук, чичо, видях го с очи,
как един поганец, кървясъл от злоба,
с ятаган разпори майчина утроба
на една невеста. И как тя умря!...
Майчицата клета - тя и не видя
рожбицата своя още не родена
как от ятагана бе разполовена.
Слушаш ли ме, чичо?...Слушай и мълчи!
Аз видях тук още как вадят очи!
Мушнат с ятагана във лицето живо
и след миг извадят окото красиво,
от страшната рана кръвта заклокочи,
нов мах с ятагана, главата отскочи,
а трупът политна, гърчи се на пода...
От тела човешки бе заприщен входа,
кървава грамада от труп върху труп,
живи, полуживи и мъртви на куп...
Пак очи затворих, мама ме притисна,
закри ми лицето, после страшно писна,
залитна и падна. Паднахме и двама
прегърнати с обич, аз с трупът на мама.
Мамо!..Мамо!..Мамо! - плачех в тъмнината,
докато усетих удар по главата ...
Черепът ми, чичо, с ятаган посечен
вечно ще напомня онзи ден далечен!...

В храма беше тъмно. Тъмно като в храм.
Над черепи бели дълго стоях ням,
черепите гледах как във мрака греят,
сякаш че нашепват:"Мъртвите живеят!"

17 май 1966 г.

Тези стихове ме разплакаха. Трудно ми е да си представя цялото това страдание. Но предпочитам днес да мисля и да си спомням в памет на жертвите"



В категории: Избрано от редактора

Сподели:





Коментари

0 коментара
Добави коментар
Добавете коментар
Вашето име:
Моля, въведете Вашето име
Коментар:
Моля, въведете Вашият коментар
Защитен код:
Моля, въведете защитния код
 


АНАЛИЗИ И КОМЕНТАРИ
Нено Димов за тоновете мазут в морето: Ситуацията е овладяна

ЕС не е склонен Мей да преговаря за Брекзит директно с държавите членки

САЩ: Няма да забравим как Ердоган се отнесе с пастор Брънсън

Проблемът с Търговския регистър не е от надграждането, а в поддръжката от фирма "Лирекс БГ" ООД

Акад. Марков: Драмата на македонците е, че дядовците им са българи!

Дисковете от ТР са изчезнали, а не дефектирали; шефката на екзотичен остров?.“


НОВИНИТЕ
Очаква се нов драстичен скок на „Гражданска отговорност” Очаква се нов драстичен скок на „Гражданска отговорност”

Спецсъдът решава дали да освободи бившата зам.-кметица на „Младост” Спецсъдът решава дали да освободи бившата зам.-кметица на „Младост”

Във Варна организират турнири за хора с увреждания Във Варна организират турнири за хора с увреждания

Продължава да е топло Продължава да е топло

Безплатна синя зона за Деня на Варна Безплатна синя зона за Деня на Варна