Конфликтни теми | Здраве | Други теми | Избрано от редактора | Проблясъци | Вяра

Последният български цар*


Сподели:
30 Януари 2018, Вторник


На 30 януари, точно преди 124 години е родена една от най-великите личности на новата българска история – цар Борис III. Той е известен още с прозвището Царя-Обединител заради връщането на българските земи в Южна Добруджа, Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Българският цар е бил безкрайно обичан от народа си и той е отвръщал със същата любов. Един достоен човек, който дава живота си в името на отечеството. Още от самото начало Борис е обявен за княз Търновски – връзката със старопрестолния град символизира приемствеността на новата династия със старите български царства.

Престолонаследникът израства под опеката на деспотичния си баща, тъй като майка му Мария Луиза умира, когато е петгодишен. Завършва средното си образование в Двореца от учители от Първа мъжка гимназия, а след това продължава във Военното училище в София. По-време на Балканските (1912-1913 г.) и Първата световна война е в действащата армия като офицер за свръзки по фронтовете; подполковник(1916) и генерал-майор(1918). Така се развива живота му, че още твърде млад се налага да поеме кормилото на държавното управление. Но както е записано в историческите източници преди 9 септември 1944 г. царят успява  „да извърши велики дела в името на своята страна по волята на Конституцията, народа и съдбата”. Същата съдба, която го закриля през годините, многократно го опазва жив и невредим  от пъкленото покушение на 14 април 1915 г, а 3 години по-късно го поставя на трона, за да продължи незавършените дела на своя баща цар Фердинанд І.

След като баща му е принуден да абдикира и напуска България, противниците на цар Борис ІІІ правят опити да го сломят емоционално и психически, като го оставят съвсем сам в България, без семейството, по това време царят е все още ерген, а двете му сестри Евдокия и Надежда също са заставени да напуснат България след 1918 г. Но плановете им не са увенчани с успехи – не успяват  да унищожат младия цар Борис ІІІ нито физически, нито емоционално. И не успяват да го принудят да се откаже от престола.

Първите години от неговата монархическа кариера протичат по-скоро фиктивно – той царува без да управлява. България отново се намира в сложна политическа обстановка. Страната се управлява от Земеделския съюз начело с Александър Стамболийски, който въобще не се съобразява с царя. Буржоазната опозиция,  която е представлявана от проф. Александър Цанков иска от царя да се опита да предизвика оставката на кабинета на БЗНС и по този начин да бъде отстранена комунистическата опасност. След спечеления референдум в началото на 1923 г. БЗНС решително прави опити да наложи тоталитарна диктатура. Това довежда до извършване на преврат от буржоазните партии, в който Александър Стамболийски е убит. На 9 юни 1923 г, младият цар е изправен пред дилемата или да легализира дошлото чрез военния преврат правителство на проф. Александър Цанков или да абдикира. Той подкрепя първата алтернатива. От този момент фактически започва кариерата му на действащ монарх като санкционира един противоконституционен акт. Но ще минат още години докато неговата дума започне да тежи в българската политика. През периода 1926  – 1934 г. постепенно нараства царският авторитет в и извън пределите на страната. Царят активно се включва в усилията на българската дипломация за възвръщане нейните позиции  и устойчивост. От 1926 г.  започва да прави ежегодни обиколки из столиците на Европа. Личните  качества, които притежава се оказват изключително полезни както на него, така и за имиджа на България в трудната политика, която владетелят и страната са принудени да провеждат по онова време. За радост народът го обича и му вярва. Царят е надарен с достойна храброст и човещина, беззаветно предан на Родината и обичащ народа си, неслучайно Живко Николов казва така: „ Българино, Обичай своя Цар Обединител и родината си, както той обича българската земя и нейните чеда!”.


Цар Борис ІІІ контактува постоянно с българския народ. Голямо приятелство го свързва с писателя Елин Пелин. Двамата често бродят из страната и се срещат с обикновените хора. Толкова е естествен в своето държание, че понякога обикновените хора въобще не осъзнават, че са говорили със самия цар. През 1926 г. цар Борис ІІІ  въвежда за пръв път честването на Гергьовден като всенароден празник на героичната българска армия и почитане нейните храбри живи и геройски загинали войни. Той винаги  присъства на народните чествания близо до хората и взима активно участие в тях. По случай бойния празник в Бургас, той изрича следните думи пред войниците:  „Драги мои момци! В този тържествен момент ви пожелавам да следвате примера на вашите славни предшественици и да култивирате в сърцата си войнишките добродетели, ония добродетели на българския народ, които са залог на светлото бъдеще на Отечеството.”

След началото на Втората световна война Борис III насочва България към неутралитет. С помощта на Берлин и Москва, София успява да си върне от Букурещ Южна Добруджа чрез Крайовската спогодба от 1940 г. Същата година царят подписва Закона за защита на нацията, който лишава евреите от повечето граждански права и по същество представлява копие на Нюрнбергските закони на Германия. През януари 1941г. той и правителството на проф. Богдан Филов са притиснати от Хитлер и са принудени да присъединят България към Тристранния Пакт.

През март – април 1941 г. германските войски атакуват Югославия и Гърция от българска територия, с което де факто и България става съвоюваща страна. След края на бойните действия България получава възможността да администрира до края на войната земите, известни от историята като Поморавие, Вардарска Македония и Беломорие. Заради този факт Борис III е наречен Цар-Обеденител.

След избухването на войната със СССР, макар и съюзник на Германия, България продължава да поддържа дипломатически отношения със СССР и не изпраща редовни войски на Източния фронт. Царят не позволява на фронта да замине дори и легион от доброволци, въпреки че в Германската легация в София постъпват хиляди молби на български младежи – ратници и легионери, които искат да се бият срещу болшевизма. На 13 декември 1941 г. България обявява война на Великобритания и САЩ, с което на практика се позиционира окончателно в лагера на нацистките съюзници.

Въпреки непрестанния натиск на германците и благодарение на царя, правителството с помощта на Светия синод и на народа си успява да спаси евреите, които живеят по това време в пределите на Стара България.


На 14 август Борис III заминава с личния самолет на Хитлер за главната му квартира във Волфсшанце край Растенбург, като е изпратен на летище Божурище само от министър-председателя Богдан Филов. Двамата провеждат две срещи на четири очи в следобеда на същия ден и сутринта на 15 август. Официални протоколи липсват, но за съдържанието на тези разговори са изказани различни версии, като една от тях казва, че Хитлер вероятно настоява за окупирането от две български дивизии на част от италианската окупационна зона в Гърция и Албания. Българският цар обаче се опитва да ограничи евентуално българското участие на Източния фронт, като казва, че има недостиг на хора и въоръжение и на необходимостта от защита срещу евентуално нападение от югоизточна посока. Вечерта на 15 август той се прибира със същия самолет и пилот в София.

През следващите дни царят се отдава на своето семейство, като дори изкачва Мусала заедно със своя брат и с други туристи в планината. Когато решава да се прибере в София на 23ти август започват и първите му здравословни проблеми. На 28ми август в късния следобед царят на България умира. В смъртния акт като причина за смъртта са посочени „ Запушване на лявата сърдечна артерия (тромбоза), двустранна пневмония, оток на белите дробове и на мозъка“, но излизат различни версии, които казват, че е бил отровен, но без доказателства.

Прокламацията на Министерския съвет по този повод гласи следното:



            ПРОКЛАМАЦИЯ КЪМЪ БЪЛГАРСКИЯ НАРОДЪ

Българи,

Негово Величество Царъ Борисъ III, нашиятъ любимъ Царь-Обединитель, след кратко и мѫчително боледуване, днесъ, 28 августъ 1943 година, въ 16 часа и 22 минути, предаде Богу духъ въ Двореца София, обкрѫженъ отъ Царското семейство.

Неизмѣрима е загубата за България. Неизмѣрима е скръбьта на цѣлокупния български народъ. Неизмѣрима е и признателностьта му къмъ неговия любимъ, незабравимъ и велик Царь-Обединитель.

Всички българи имаме свещения дългъ да следваме неотклонно Неговия заветъ – да бѫдемъ единни и сплотени и да работимъ всеотдайно за напредъка и благоденствието на Обединена България.

Нека вѣчна да бѫде паметьта Му.

София, 28 августъ 1943 година.

Ако има образ на „ добър цар“ в модерната ни историческа митология, то цар Борис ІІІ неизбежно се покрива с него. Но не, защото кара локомотиви или пилотира самолети, не и затова, че се е появява изневиделица на селски сватби и приятно изненадва абитуриенти и юнкери, не защото е живял скромно и е бил полиглот, а затова че се идентифицира със своите поданици с една непринуденост, за която и днес се разправят легенди. Повечето имат към него една истинска и чисто човешка симпатия. Той бе сравняван с Исус, увенчан с корона от тръни, замислен тревожно в софийския дворец, като че ли е коленичил в Гетсиманската градина. Това захаросано портретиране от вчера и днес не обогатява с добродетели тачената памет на този достоен български владетел. Той започва царуването си със скромна церемония, съответстваща на окаяното тогава състояние на неговото царство, и завършва земния си път с едно покъртително пътуване до Рилския манастир, което напомня за всенародно шествие.

„Всеки народ си заслужава съдбата“ – това клише е толкова дразнещо със своята критичност, че дори ранява с внушението за обреченост. Един цар, управлявал на трона България цели 25 години умира внезапно на 49 години без дори да е боледувал преди това. Нито тогава, нито по-късно никоя българска власт не се решава или не се интересува да установи или поне да размисли, ако тази смърт не е естествена, кой е бил онзи неин толкова мотивиран противник на държавата, че да дръзне да убие нейния върховен владетел. И най-вече защо? Нещо повече – никоя власт в новите демократични времена не се осмели да потърси все още живите в началото на 90-те години поругатели на гроба му, да се опитат да открият тленните му останки, които са били  варварски похитени от Врана след настаняването на Георги Димитров там. Нито пък някой от тях проговори. За жалост никое управление не помисли, че това е въпрос на национално самоуважение…

За финал реших да завърша статията с няколко мнения на чуждата преса за нашия велик цар. Ще ви представя 2 издания, които говорят с уважение към цар Борис III и показват действителната му същност и безкрайната обич, която изпитва българския народ към него.

„Дейли Телеграф“ в изданието си от 28 декември 1928 година пише така:

„И ако един българин е по-демократичен от другите – това е царят. Една вечер, когато биволите се прибираха всред облак прах, Негово Величество ме прие в едно старо българско стопанство. Тук, в долината на розите, той живее като всеки заможен селянин всред цветята и планината, които обича. По-късно царят ни отведе с автомобил през хълмовете, където той познава всеки земеделец по име,  и ние узнахме, че всеки път, когато може да има кратка почивка, той обикаля провинцията със своя пътнически автомобил, който кара самичък. Той яде скромно в най-бедните села, говори с мъжете, жените, децата, които го гледат по-скоро като другар, отколкото като човек, който живее в дворците; когато няма друго жилище, той се връща да спи в автомобила си. Заедно с кръвта на Людовик XIV, царят е наследил латинското достойнство и чар. Чувствителен и сериозен, той е крайно привлекателна личност. Той страни от всяка форма на публичност и предпочита да пътува инкогнито. Недоверчив към всичко прекалено модерно и към всички внезапни ново въведения, той още си служи със спалнята, в която е спал като дете и отказва да смени каквото и да било от викторианската мебелировка в дворците си. Традицията значи много нещо за него и макар да е много млад, поради войната той не е имал младост. Той се отнася към отговорностите си сериозно и съчетава съзнанието за дълга с едно живо човешко съчувствие.“

Много ласкаво се изказва и популярният тогава американски вестник„Информейшън“, който в края на 1928 година пише за българския престолонаследник:

„Царят (бел. ред. цар Борис III) е прелестен млад човек на 33 години. Той говори английски със съвършенство и е много осведомен по американските работи. Когато пътува из страната със своя автомобил, той влиза в близък допир с народа си, където и да отиде. Той спечелва сърцата поради своето непринудено и естествено държание, съвършено лишено от престореност.

Никой държавен глава в света не е по-демократичен и по-приятелски от този млад човек, потомък на една велика династия, който искрено се стреми да направи всичко, що може за своя народ.“

*Негово Величество Цар Борис III е последният властвал български монарх.




Източник: https://misal.bg/

В категории: Избрано от редактора

Сподели:





Коментари

0 коментара
Добави коментар
Добавете коментар
Вашето име:
Моля, въведете Вашето име
Коментар:
Моля, въведете Вашият коментар
Защитен код:
Моля, въведете защитния код
 


АНАЛИЗИ И КОМЕНТАРИ
Кеворк Кеворкян: Запушете си устите! Отворете си ушите! Чухте ли, какво каза Орбан?

Делян Добрев успокои: Спокойно можем да заменим Сидеров с Марешки!

Сова Харис: Около 3/4 от българите са против ратификацията на Истанбулската конвенция

Собственикът на “Енерго про” за продажбата на ЧЕЗ в България: Повече от 20 години съм работил в Източна Европа, никога не съм срещал нещо такова

Екокоалиция: Държавата разменя с "Юлен" "кон за кокошка"

Два разказа за "необходимото и неизбежно правосъдие"