Конфликтни теми | Здраве | Други теми | Избрано от редактора | Проблясъци | Вяра

Театърът и парите


Сподели:
19 Май 2017, Петък

„Предложението да се намалят или отменят данъците на театрите, които правят изкуство, веднага среща силния въпрос – а кой ще определи какво е изкуство?” Есето е четено през 70-те години по Би Би Си и се публикува за първи път.

Изглежда, че откакто свят светува, взаимоотношенията между изкуството и парите ще разиграват една от най-тъжните драми на човешката съвест. Изкуството и особено известни изкуства като театъра имат нужда от пари, за да съществуват. Неслучайна е старата приказка, че изкуство е имало само при дворците. И наистина без дворците ние не можем да си представим почти всичко значително, останало в културната история на човечеството, в областта на театъра, операта, симфоничната музика, монументалната живопис и т.н. Истинското, голямото изкуство при своето появяване и начално развитие е могло да разчита само на много тесен кръг от почитатели, които са играли и ролята на меценати. Широките народни маси са били далеч от това изкуство и естествено далеч от възможността да плащат за него. Но с общата демократизация на света, с изчезването на дворците, с намаляването на меценатите, проблемът за издържането на изкуствата се изрази в най-остра форма. Опитът на някои държави да поемат ролята на някогашните меценати, да субсидират хората на изкуството, се оказа едностранно решение, което често води до субсидиране на нещо, което малко прилича на изкуство. Да вземем за пример театрите в комунистическите страни. Ние имаме едно гарантирано съществуване на актьори, режисьори и автори, които при това са получили степени като в армията – капитани, майори, генерали и т. н. Едно осигуряване, което би звучало като най-благородно решение при положение, че въпросната държава не се бъркаше в работата на изкуството и не изискваше то да служи на нейните делнични цели. При това естествено се субсидират с всички привилегии точни произведения, които са политическо-търговски, пошло-литературни, глупаво-партийни, защото според господстващата идеология изкуството трябва да служи на партийната пропаганда. Така че всъщност ние имаме едностранчиво и корумпирано отношение към изкуството. От западните държави Западна Германия прави усилия да обезпечи своите театри с действителни субсидии, също Франция и донякъде Великобритания. Може би западногерманските и френските субсидии да стимулират добре утвърдените театри, утвърдените имена, ала в известна степен препятстват появата на нови явления.

Но като че най-рязък и драматичен е случаят във Великобритания. За по-ясна представа ние можем да разделим съществуващите театри тук на три групи – първо, представителни театри от класата на Кралския Шекспиров театър и Националния театър; търговски театри, каквито са почти всички театри в лондонския Уест Енд, където се играят най-пошли, долнопробни, евтино-ефектни представления с единствената цел да се печелят пари; и третата група – множеството малки театри от категорията на „Оупън спейс”, „Олмоуст фрий”, „Хемпстед тиътър клъб”, които се опитват да правят свое, истинско театрално изкуство. И може би трябва да прибавим четвърта категория театри – т.нар. „лънч-тайм” театри, местни групи от млади, професионални актьори, които играят в кафенета, ресторанти или съвсем малки сцени по обедно време, като разчитат на посещенията на свободната за обяд публика. Театри, където могат да се срещнат много интересни явления, било експериментални, било широко популярни. Както преди време отбелязах, бях приятно изненадан от подобен театър, който играеше една най-актуална агитка срещу издигането на небостъргачи в Лондон.

Репертоарната картина на всички тия театри предполага завидно богатство, докато самият живот на театрите е коренно различен. Най-добре естествено са ония, които успяват да наложат едно успешно, търговско представление. За съжаление, търговският елемент, естествено подчинен на вкуса на масовата публика и естествено подхранващ твърде ниските естетически разбирания на тази публика, е доминиращият елемент на днешния лондонски театрален живот. Човек наистина може да види неща, които го ужасяват със своята посредственост, пошлост и безвкусица. Представления като „Без секс, ние сме англичани, моля”, „Най-мръсното представление в града” или драматизациите на Агата Кристи вече вървят рекордно време, докато великолепни постижения на истинския театър като например „Дългият път на деня към нощта” с Лорънс Оливие или „Всичко е свършено” на Едуард Олби могат да разчитат на ограничена публика. Да не говорим, че грамадната част от малките театри могат да съберат съвсем ограничена публика и независимо от често пъти чудесното ниво на представленията, те не срещат обществена подкрепа – нито финансова, нито морална.

Актьорите и режисьорите в тия театри живеят твърде нерадостен живот, който цели препитанието ден за ден и вероятно по-далечна надежда за внезапен успех. Мнозина от тях получават най-смешни възнаграждения, достатъчни за кутия цигари, но за щастие това не сломява духа и идеализма им.

За нещастие, което идва пък от съдържанието на демокрацията, държавата налага данъци на всички тези театри по един и същ мерник. Предложението да се намалят или отменят данъците на театрите, които правят изкуство, веднага среща силния въпрос – а кой ще определи какво е изкуство? Няма ли да попаднем в случая на комунистическите страни, когато слепи, полуграмотни чиновници решават съдбата на истинското изкуство? Другият начин на подпомагане – субсидирането – също се оказва неефикасен по отношение на третата и четвъртата група театри, тъй като лъвският пай се поема от представителните театри. Погледнато стриктно и от гледна точка на развитие на изкуството, представителният театър, въпреки огромните му постижения, е доста конвенционален. Докато аз съм склонен да смятам за истински люлки на днешното театрално изкуство във Великобритания по-малките театри, крепени от идеализма и вярата на театралната младост на Англия.

В края на краищата има нещо чудесно в пренебрежението, което тази младеж показва спрямо богатството и охолството, в стоицизма, който тя демонстрира, за да изрази естетическото си верую, или още по добре – за да стои на сцената. И точно тия театри, и тия актьори и режисьори са голямата гаранция за театралното бъдеще, за времето, когато все повече и повече хора ще бъдат приобщени към театралното изкуство и огромните салони на „шоу-търговията” ще бъдат предоставени на истинския театър.


*Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.


Автор: Георги Марков
Източник: http://kultura.bg

В категории: Зона арт, Анализи и коментари

Сподели:





Коментари

0 коментара
Добави коментар
Добавете коментар
Вашето име:
Моля, въведете Вашето име
Коментар:
Моля, въведете Вашият коментар
Защитен код:
Моля, въведете защитния код
 


АНАЛИЗИ И КОМЕНТАРИ
Юнкер за разликите в храните в ЕС: Не става дума за вкус, а за достойнство

Мария Габриел: Няма чудотворна рецепта срещу фалшивите новини

Военният министър очаква през ноември оферта от Русия за ремонт на изтребителите МиГ-29

Пом.-държавен секретар на САЩ Е.Милард: Оценяваме важната роля на българското председателство на ЕС

Брекзит – възможност много български кадри да се върнат у нас

Николай Нанков: опитват се да саботират ТОЛ системата